С внушителни извити скали, откъдето идва и името, започват те над село Яворец и достигат до град Габрово. Особено величествени, красиви и загадъчно примамливи се откриват на юг от селата Яворец, Драгановци, Златевци, Пецевци, Мрахори, Думници.

Пленяват всеки, който пътува между Севлиево и Габрово със своите етажирани, извити варовикови скални корнизи. Местните хора използват още името Стената, защото разположени на запад-изток, те като стена спират студените северни ветрове и защитават скътаните в подножието селца.

Старите хора разказват легенди за недостъпните крепости Витенград, Голямата кула и Сарая, за Римския път и Вехтия друм, за потайните пещери и митични същества, за скалите „Момичките”, за скритите богатства на Богдан войвода.

Учените пък се мъчат да обяснят защо са останали да стърчат високо твърдите мезозойски варовити скали, а малката рекичка Лопушница е създала толкова широка долина и защо ли р. Янтра е избрала да проломява платото Стражата в 6 км пролом, а не е потекла по удобната широка долина.

Други търсят следите на Римския път и Вехтия друм или изследват особеностите на карстовия ландшафт.
Само около 10 км дължина и височина около 700 м, а толкова интересна природа и история, толкова загадки, легенди, предания. Тук всяка крачка е загадка, една лаборатория за изследователи на природата и историята.
Светеното дърво – това е дъб-благун, най-старото дърво под Витите скали.

Със своите размери, обиколка на дънера около 400 см, височина 18 м, асиметрична корона, 12 м на юг и 6 м на север и възраст повече от 300 години, то внушава респект.

То е най-близката и достъпна забележителност в околностите на село Пецевци, разположено над селото на около 15 минути пеш.

Най-често е примамлива цел за един малък излет, за почивка и среща с природата. Много удобен изходен пункт е старата каменна чешма на с. Мрахори. След снабдяването със студена вода при хубаво време се излиза и с автомобил по стария път – Вехтия друм на запад до Сарайски дол.

Дали някога този стар дъб е израснал от случайно попаднало жълъдче или нарочно е засаден, нишан да бъде край стария път, днес никой не знае.

Тук в миналото на християнския празник Петдесетница се е извършвал маслосвет, водосвет и курбан за здраве и плодородие.

На 27 май 2007 г. беше поставен паметен знак и възстановен старият ритуал за извършване на водосвет и раздаване на курбан. Проведе се първият сбор на хората от Поповския край, с много песни, хора и веселие. Идеята за организиране на празника беше на кмета Нено Ненов и Бончо Ненов.

За съжаление, вече общоселският сбор не се провежда под стария дъб, но традицията продължава в село Поповци.
Днес само този величествен дъб е останал единствен сред другите подобни негови събратя.

Макар и вече с огромна кухина и прегорял връх от паднала някога мълния издържа на бури и снегове.
Старото светено дърво – свидетел и пазител на историята, природен дар и символ на този край.
Като красив декор на север се издигат двата свързани върха – Витен и Виден.

Някога дядо Митьо ги свързваше с митарстствата на Богдан войвода и ги определяше като Богдан и Чалма канара.
Днес пък някои млади ги оприличават на красиви момини гърди.

Там първо разцъфтяват дивите кокичета, синчецът и минзухарите, жълтата иглика и люлякът.
От малка скална цепнатинка между двата върха през пролетта извира бистро изворче, наричано „Пчелата”.
Тук е и скалата – „Острия камък”, вероятно откъснала се някога от Стената, любимо място за наблюдения, игри и надпяване в миналото на пастирчетата.

Една голяма самотна скала в подножието привлича вниманието. Иманярите я приемат за знак и търсят закопано имане.

Дядо Христо пък разказваше: „Било 4 юни 1913 г. по обяд. Много хора работели по полето… Изведнъж земята се разлюляла и от Стената политнали надолу скални късове. Падайки, тази голяма скала убила завързаните тук два бивола, затова хората я нарекли Проклетият камък”.

Тръгвайки на запад от Светеното дърво, по стария път – Вехтия друм към Сарайския дол, само познавачите откриват началото на една стара пътека, наричана Бобина пътека. Някога тя била удобна връзка за хората от двете страни на Стената. Между скални навеси, понижения и чудни цветя се преминават иначе високите скали.
Легенда разказва как някога чудно красивата смела мома Боба спасила хората от преследващите ги неприятели. Навсякъде търсили турците, но не открили потайната пещера – скривалище на хората.

Една друга малка пещера край старата пътека незнайно защо някога хората определяли за жилище на страшно митично същество – змей горянин.

Стара легенда разказва как змеят залюбил прекрасната мома Вела, с ненагледна хубост надарена.
Заболяла девойката, залиняла.

Хората говорели – когото змей залюби, трябва при него да отиде, с него да живее в подземните му палати, иначе жажда и мор ще мъчат този край. Само юнак – ризник, можел да се пребори със змея, защото него сабя не сече го, куршум не лови го, змейов огън не гори го… Страшна била борбата между смелия юнак Немрехор, който не умира, и змея. Огнени пламъци изригвали от устата на разярения звяр. Победил смелия юнак, нали казват – любовта всичко може. Кръв като река потекла от отсечената глава на змея.

Оттогава изминали много години. Няма го вече страшния змей, само малката пещера там край Бобина пътека, опръскана с черната кръв на загиналия змей. Народът я нарича Змейова дупка.

Някога там намирахме и странни вкаменени миди и охлювчета, останки от старото мезозойско море, разбивало вълните си в скалите.

Малко преди Сарайски дол ловците изградили малка база за отдих с огнище и масичка. Тук някои спират, а по-смелите и любознателни, примамвани от високите скали, тръгват към старата крепост Сарайския водопад, царството на дивите божури, старото манастирче…

Там горе, вляво от Сарайски дол, се издига висока 70-80 м, силно извита и труднодостъпна скала, известна с името Голямата кула.

Старите хора разказват, че някога имало обградена с дебели зидове крепост. Когато бяхме деца, се виждаха споените с хоросан основи и с интерес събирахме разпръснатите керамични късчета от съдове. По-късно иманярите вместо специалистите извършиха много разкопки.

Казват, тук бил палатът на богатия болярин Мазъл. Владеел той много земи и хора под и над Стената. Богатството му било несметно, но и жестокостта и алчността – големи. Много „провинили” се бедни селяни намирали смъртта си, политайки от високите скали. Затова и днес скалите са обагрени в червено-черен цвят.

Долу, в подножието в местността Факиря, боляринът имал богато жилище, където приемал своите знатни гости, а при опасност използвал недостъпната изгоряла крепост.

Тук са разкрити и основите на стар манастир, където се черкувало населението и изказвало верноподаничество си на своя болярин, поднасяйки му скъпи дарове. На празници се събирали хора от цялата долина на река Лопушница, защото все още нямало днешните села и храмове в Армените, Враниловци, Поповци.

За това манастирче пише и Димо Димитров в драмата си „Богдан” – 1928 година.
Спомени на хора от района от началото на XX век описва и протойерей и учител Георги Христов. И за още един друг обичай разказва.

Долу, в местността Бичка, западно от с. Златевци, на първия ден от Великия пост – понеделник, се събирали на хоро хората от целия район. Маскирани пък гонели злите духове и носели здраве и щастие. Този обичай продължил може би столетия и съществувал до 40-те години на XX век.

Друга легенда разказва, че императорското семейство Константин и Елена имало голямо имение в местността Сарая.
Както навсякъде, при завоюването на българските земи и тук турците разрушили и изгорили всичко.
Казват, че старите икони на манастира и богатствата на болярското имение са укрити и зазидани в незнайна пещера.

Някога дядо Генчо Бърдаря споделяше, че богатството било голямо „три катъра кюлчета злато и костадинки, и девет катъра чисто сребро”. Може би затова иманярите в миналото и сега тъй упорито търсят.
Източно от Голямата кула е най-високият връх на цялото плато – връх Божура (768 м), наречен така, защото там е царството на красивия червен див божур.

Тук от едно непресъхващо изворче води началото си Сарайски дол – най-големият десен приток на река Лопушница. Оттук са отвеждали вода за старата крепост, а по-късно е изградена стара чешма с 2 чучура – Ловната чешма.

Устремилите се надолу води, особено буйни при топенето на снеговете и обилните пролетни валежи, образуват красив, висок около 20 м, водопад.

В подножието в миналото имаше много студени извори и чешми. Една дори носеше името „турската чешма”, макар че тук никога не е живяло турско население.

За магията на този край, за ехото и силата на любовта говори и един забравен вече стар обичай.
На втория ден на Великден на висока скална площадка край старата крепост идвали млади влюбени да проверят силата на своята любов. Ако когато извикаш към отсрещните скали: „Обичаш ли ме, либе?”, ехото отговори: „Да”, очаква те голяма любов, но не чуеш ли отговор, не очаквай щастие.

Слушайки разказите, някога, като деца, предприемахме смели пътешествия и се превръщахме в изследователи и търсачи на скални халки, за които завръзвали старите кораби, събирахме вкаменели мидички, откривахме следите на стария римски път, минаващ по билото на платото, удивявахме се на геройството на красивите девойки, вкаменили се, но не загубили честта си, прониквахме в тъмните пещери…

Свързвал стария път – Вехтия друм, двете страни на Балкана. Минавал край крепостта Градище и под Стената се отправял към Витенград, Търновград и Дунава.

Но времената се менят и в края на XIX век, около Освобождението на България, бил построен най-ниско долу по долината на Лопушница съвременният път, свързващ Габрово със Севлиево, и около него възникнали новите села.
Само едно тъй малко кътче от Габровския край, а колко много красота, легенди, загадки. А колко вероятно още има?

Много трудно се откриват тайните на щастието и любовта, но изкачиш ли се горе, там над Сарая, погледнеш ли към стария Балкан, не можеш да не се почувстваш горд, че си роден в този край, да не се влюбиш и разбереш какво е щастие…

Долу пред тебе е сътвореното от човека, много китни селца и пътища, а там далече са гордите старопланински върхове Левски, Ботев, Мазалатите, Триглав, историческите Шипка и Бузлуджа.

Но красотата е и навсякъде край тебе, дори в малките диви кокиченца, минзухарчета, синчец, теменужките, дивия божур или люляк, в тесните пътечки или потайни пещери…

Днес, в началото на XXI век, този красив и някога оживен район край стария път е забравен и запустял. Няма ги лозята с ароматното сладко грозде, изсъхнаха старите зарзали, само изпокършените череши все още привличат през май децата, подивяха крушите, изместиха ги трънките и къпините.

Днес всички търсят красота, щастие и богатство далече от България. Никой не се сеща, че тук, край Вехтия друм, в южните слънчеви склонове на Витите скали, може отново да се създаде богата райска градина, даваща плодове – лекарства. Щом някога е било Сарай, може и сега да дава живот, щастие, богатство.